Аляска без Европа: най-унизителният дипломатически момент от векове насам
Автор: Арно Бертран, arnaudbertrand.substack.com
Предстоящите договаряния сред Доналд Тръмп и Владимир Путин в Аляска ще дефинират бъдещето на войната в Украйна – без Европа даже да е поканена на масата. За първи път от рухването на Константинопол насам европейците нямат глас за личната си орис, а ролята им е сведена до просене на информация по вторични канали – оскърбление, напомнящо колониалното минало, което самите те в миналото са налагали на други.
Без място на масата: колониалният миг на Европа
Предстоящите договаряния в Аляска сред Доналд Тръмп и Владимир Путин споделят всичко, което би трябвало да знаете за характера на войната в Украйна и за сегашния геополитически статут на Европа.
След като изследвах въпроса, мога да кажа: в хилядолетната история на Европа съвсем няма — в случай че въобще има — образци за военно проваляне от външна мощ, при което тя даже не е била позволена да седне на масата и да договаря за изискванията на личното си бъдеще.
Вероятно би трябвало да се върнем чак до рухването на Константинопол през 1453 година, с цел да открием случай, в който европейците са имали нулево въздействие върху личната си орис. И даже тогава това е било относително „ класическо “ военно проваляне, при което спечелилият просто е диктувал изискванията. По това време нямаше друга външна мощ, която да договаря с османците по какъв начин да си поделят византийските територии — завоеванието беше най-малко директно и еднопосочно.
Затова е изцяло подходящо да се каже, че на мащаба на цялото хилядолетие изключването на Европа от договарянията за нейното лично бъдеще в Аляска е един от най-унизителните моменти в европейската дипломатическа история.
Помислете единствено: индивидът, който
- намерено назовава Европейски Съюз „ един от най-големите врагове на Съединените щати “;
- е уверен — неуместно — че Европейски Съюз „ е основан, с цел да измами Съединените щати “;
- желае да анексира Гренландия;
- стартира поредност от враждебни дейности против Европа, в това число огромна комерсиална война;
ТОЗИ човек в този момент води договаряния за бъдещето на Европа от нейно име. Почти карикатурно неуместно.
И жалкото е, че европейските водачи — според The Washington Post — сега „ под паника се пробват да реагират “ и са сведени до просене на трохи информация по вторични дипломатически канали. Техният достъп до договарянията, които дефинират ориста им? Дж. Д. Ванс — същият човек, който в частни диалози е изразявал пренебрежение към Европа и я е наричал „ ЖАЛКА “, и който в речта си в Мюнхен менторски я предизвести, че най-голямата ѝ опасност е „ от вътрешната страна “.
Представете си противоположния сюжет: Еманюел Макрон и Владимир Путин да договарят в Берлин за американски сфери на въздействие, до момента в който Белият дом „ под паника “ се пробва да получи информация посредством Урсула фон дер Лайен за това какво се взема решение. Звучи нереално, тъй като нито една американска администрация не би оживяла и 24 часа, в случай че разреши сходно нещо. Фактът, че европейските водачи не срещат никакви последици, споделя всичко за това до каква степен изцяло сме приели личното си послушание.
Ситуацията е толкоз унизителна, че най-хубавото историческо съпоставяне — изключително в композиция с последните събития — не може да бъде открито в самата Европа, а по подигравка на ориста в империалистическите практики, които тя самата е усъвършенствала против по-слаби нации. От договарянията в Аляска до скорошното комерсиално оттегляне, Европа е подложена на същото отношение, което в миналото е прилагала към колониалните си територии — един тип кармичен, въпреки и надълбоко позорен, исторически поврат.
Вземете да вземем за пример метода, по който западните сили са се отнасяли към Китай по времето на династията Цин — приликите са поразителни: съперничещи си сили краткотрайно загърбват разликите си, с цел да експлоатират отслабена цивилизация; поделят територии; постановат налози и репарации, сходни на данъчен трибут; и редовно изключват засегнатата страна от вземането на решения за личната ѝ орис.
Колониалният контракт на Европа: от Нанкин до Вашингтон
Вземете за образец последната „ договорка “, с която Урсула фон дер Лайен позорно се съгласи с Доналд Тръмп — капитулация толкоз цялостна, че, когато я попитаха какви отстъпки е направил Вашингтон, тя безусловно не можа да назове нито една. Вместо това повтори тезите на самия Тръмп за комерсиалните дефицити, като че ли Европа по някакъв метод дължи отплата на Америка за американския търговски недостиг.
Условията звучат като колониален налог: 15% мита върху европейския експорт, до момента в който Европейски Съюз постанова нулеви цени за американски стоки; 600 милиарда $ вложения, ориентирани еднопосочно към САЩ; стотици милиарди в наложителни покупки на американско военно оборудване; и 750 милиарда $ за надценен полутечен природен газ (LNG) за три години. Това е почти сред 3 000 и 4 000 $, конфискувани от всеки обособен жител на Европейски Съюз — и всичко това в една посока.
Приликите с метода, по който западните сили третираха Китай по времето на династията Цин, са поразителни. Както Договорът от Нанкин (1842 г.) и последвалите „ неравноправни контракти “ принудиха Китай да одобри асиметрични цени, да купува опиат, който не желае, и да заплаща големи компенсации за „ привилегията “ да бъде експлоатиран, по този начин и Европа през днешния ден се оказва в същото състояние. Моделът е еднакъв: първо идва насилственото отваряне на пазарите (нулеви мита за американските стоки), след това наложителните покупки на надценени първични материали (LNG вместо опиум), а по-късно и данъкоподобните заплащания, маскирани като „ вложения “. И тъкмо както някои китайски публични лица тогава убеждавали себе си, че умиротворяването ще предотврати нови претенции, по този начин и Фон дер Лайен явно има вяра, че тази капитулация ще удовлетвори Тръмп. Историята обаче учи на друго — Договорът от Нанкин беше последван от Договора от Тиендзин, а по-късно от Боксерския протокол, като всяка нова отстъпка единствено насърчаваше идната.
И в този момент, с идната среща на върха в Аляска, сме очевидци на ново деяние от тази колониална драма. Както Русия и Япония се срещнаха в Портсмут, Ню Хемпшър, през 1905 година, с цел да договарят за прехвърлянето на съветските права и територии в Манджурия — а Китай научи ориста си от вестниците — по този начин и Тръмп и Путин ще седнат в Аляска, с цел да дефинират бъдещето на украинските територии без Европа на масата. Сценарият е подобен: външни сили третират суверенна територия като разменна монета в двустранните си връзки, а засегнатата страна е сведена до „ паническо “ търсене на информация посредством медиатори. Европа в този момент е в ситуацията на бивш Китай — следи в профил по какъв начин непознати сили дефинират ориста ѝ, надявайки се ползите ѝ по случайност да съвпаднат с това, което устройва Вашингтон и Москва.
Разбира се, наясно съм, че аргументите за войната в Украйна нямат нищо общо с изискванията, довели до подялбата на Манджурия. Чел съм и съм писал задоволително по тематиката, с цел да съм уверен, че разширението на НАТО — и по-общо подигравателното отношение на Запада към съветските терзания за сигурността — беше главната провокация, довела до войната. С други думи, това всъщност беше война, предизвикана от Съединените щати на европейска територия, евентуално като част от „ огромната шахматна дъска “ — тактика за делене и покоряване на все по-обединяващата се Евразия или просто като метод за обграждане на Русия и ограничение на нейното въздействие. Но нещата се развиха по този начин, че Европа се оказа в ролята на „ наивника “ в играта, поради непредвидената дарба на Русия да се отбрани против западните наказания и да създава военна техника в съответствие 4:1 по отношение на целия НАТО. На процедура Европа непринудено се трансформира в полесражение за прокси войната на Америка, евентуално с наивното очакване, че ще извлече изгоди, само че вместо това се оказа странична жертва — понасяйки всички разноски, до момента в който Америка и Русия, като две колониални сили от предишното, уреждат разликите си за нейна сметка. Европа сама си изигра картите.
И в действителност ситуацията на Европа през днешния ден е даже по-лошо, тъй като най-малко династията Цин се опита да се съпротивлява. Въпреки слабостта си, Китай вдигаше протести, правеше опити за промени и в никакъв случай не спираше да се бори против непознатата доминация — разбираше, че е унижаван. Днешните европейски водачи, в противен случай, са internalизирали подчинението си дотам, че безусловно назовават своя експлоататор „ Татко “ — както наскоро направи Марк Рюте по адрес на Тръмп. Освен това те са надминали елементарното послушание, стигайки до там, че интензивно оправдават личната си употреба: Фон дер Лайен, неспособна да назове нито една американска отстъпка в скорошната „ договорка “, повтори тезите на Тръмп за комерсиалния недостиг, всъщност потвърждавайки, че Европа заслужава наказване. Династията Цин най-малко резервира достолепието си и в никакъв случай не е претендирала, че употребата от непознати сили е в нейна изгода.
Слабостта ражда употреба, а употребата подхранва слабостта
Причината за всичко това — както в тази ситуация на Китай тогава, по този начин и на Европа през днешния ден — е слабостта, която поражда употреба, а употребата от своя страна задълбочава слабостта. Порочен кръг, който, в случай че историята може да ни служи за ориентир, води последователно до цялостно послушание — в случай че не бъде пресечен от трагично и уверено отстояване на суверенитета, за каквото Европа сега не демонстрира никакъв същински вкус.
Някои биха споделили, че самият Европейски съюз е казусът — и в настоящия си тип мъчно може да се твърди, че не е по този начин. Продаден на европейците като средство да се изправят дружно против другите велики сили, Европейски Съюз на процедура се е трансформирал в инструмент за групова уязвимост и институционализирано васално състояние.
Лично аз имам вяра в някакъв Европейски съюз — само че несъмнено не в сегашния. Европа, която си коства да бъде построена, няма да проси трохи информация за личното си бъдеще, а ще въплъщава това, което Де Гол наричаше „ причина за всички свободи “: способността да владееш личната си орис. Трагедията не е, че Европа няма средствата за суверенитет — а че сме психически пленени дотам, че интензивно участваме в личното си оскърбление. Развили сме особена форма на стокхолмски синдром, при която освен одобряваме употребата, само че и сътворяваме комплицирани пояснения, с цел да я оправдаем. Търговските дефицити се трансформират в морални отговорности, военната окупация — в гаранция за сигурност, а договарянията за бъдещето ни без наше присъединяване — в „ зряло приемане “ на реалполитиката.
Но за разлика от военното проваляне, психологическият плен може да се разпадне в един момент. И когато това се случи, Европа ще открие, че всички механизми за възобновление са били пред очите ѝ от самото начало. И може би — както в последна сметка се случи и с Китай — ще разберем, че унижението е било точно оня преподавател, от който Европа се е нуждаела, стига да намерим храброст и невзискателност да го признаем.
Инфо: arnaudbertrand.substack.com
Превод: " Гласове "
